Църквата в крепостта „Урвич” при с. Кокаляне, Софийско – В: Археология, ХХІІІ, 1981, 4, 50-60.
Димитър Овчаров
Реконструкция: арх. Юлий Фърков
Проучването на средновековната крепост „Урвич” при с. Кокаляне, Софийски окръг, започна през 1969 г., когато бе разкопана част от крепостната стена и една бойна кула с неправилна правоъгълна форма. Десет години по-късно (1979 г.) разкопките са подновени, като вниманието този път бе съсредоточено към останките от крепостната църква, намираща се върху стръмен склон почти в центъра на оградената от крепостния зид площ.
Църквата е единствената сграда в крепостта „Урвич”, която е достигнала до наши дни сравнително добре запазена. Нейните зидове личат добре на повърхността на терена, като на места, предимно от северната страна, се извисяват на височина до 1,5 м. До 30-те години на нашия век тя е била почти изцяло запазена и е използвана за черкуване от местното население, което я е наричало „Свети Илия”. При извършените след разкопките архитектурни измервания и след точното ситуиране на сградата е установена любопитна подробност – началото на нейното изграждане е започнало приблизително в годишното време, в което се чества празникът на този светец. Това дава основание да се вярва, че местното население е запазило и пренесло през вековете първоначалното име на църквата.
Урвичката църква е изградена по начин, напълно аналогичен с този на крепостната стена. Използвани са недялани или грубо одялани камъни от местен произход (гранит, по-рядко пясъчник и тук-там речни валуни). Те били подреждани, без да се спазват хоризонталните редове, но така умело, че вътрешните и външните лица на зидовете са съвсем гладки и равни. За спойка е употребен бял, сравнително здрав хоросан, с който са били запълвани старателно и външните фуги на лицевите плоскости. Каменната маса е била нивелирана и подравнявана чрез дървени скари (сантрачи), което може да се види най-добре по северната стена, запазена на височина до 3 м. Приложена е системата от външни сантрачни пояси, при която надлъжните греди са поставяни по лицата на зидовете. След тяхното изгниване са останали само леглата, по широчината и дълбочината на които може да се определи, че гредите са били дялани и с дебелина 0,15-0,20 м. Разстоянието между сантрачните пояси е около 1,2-1,5 м. Напречните греди от своя страна са свързвали на определено разстояние надлъжните от външното лице към вътрешното. Така се е получила една стабилна и устойчива конструкция независимо от привидно небрежния характер на каменния градеж.
Състоянието, в което сградата се изяви след завършването на разкопките, я представя като добре оформена кръстокуполна църква. Обаче анализът на нейния план и получените данни при разкриването на основите ѝ сочат интересен път на архитектурно развитие, изразяващ се в неколкократно преустрояване и видоизменяне на нейния облик.
Еднокорабна църква (Етап І)
В първоначалния си вид църквата представлява еднокорабна сграда от най-обикновен тип, каквито през късното средновековие се строят масово в българските земи и на Балканския полуостров. Вътрешността ѝ е разделена на две части – наос и притвор. Притворът е почти квадратен (4,9/4,5 м), а наосът е с правоъгълен издължен план (7,35/4,5 м – вътрешни размери). В източната си част наосът завършва с полукръгла апсида, широка 2,4 м и дълбока 1,4 м. Така общата дължина на църквата достига от вътрешната страна 14,5 м, а от външната – 16 м.
Стените на постройката са дебели 0,7-0,8 м. Те са гладки и неразчленени както отвън, така и отвътре. Няма следи от измазване с варова мазилка, каквато може би е съществувала, но е унищожена от времето. Тази скромна и непретенциозна сграда без съмнение е била покрита с двускатен дървен покрив и керемиди.
Кръстовидна църква (Етап ІІ)
Като еднокорабна сграда църквата просъществувала известно време, след което била преустроена, но запазила своите първоначални размери и двете си основни части. Измененията били извършени в наоса. Те се заключават в следното. Двете надлъжни стени от север и от юг били отчасти съборени и отново преизградени. Дали тяхното разрушаване е станало по насилствен път (след вражеско нахлуване, пожар и пр.) или е извършено преднамерено, за да се придаде нова форма на храма, не може да се отговори с положителност. Обаче като се вземе под внимание фактът, че другите части от стените на първоначалната постройка от запад и от изток са останали добре запазени, може да се даде превес на второто предположение, а именно, че южната и северната стена са били съборени с определената цел да се измени планът и обемът на сградата. Ето защо новоизградените зидове от север и от юг вече не са издигнати върху основите и останките от по-ранните стени, а се долепват до тях от външната им страна. Те са дълги до 5 м и попадат точно в средата на наоса. В долната им част добре личи фугата между тях и по-старите зидове, но във височина те вече се свързват конструктивно със запазените им части от изток и запад. По този начин наосът е бил разширен от двете страни с по 0,7 м, или общо с около 1,5 м. С това изменение той добил кръстовиден план, който много отчетливо се изявява както от вътрешната, така и от външната страна на сградата. В този вид църквата може да се определи като сграда от тези със свободен кръст в плана си.
Новоизградените зидове са в същата строителна техника, както и предшестващите ги – ломен камък на бял хоросан и редуващи се дървени скари. Очевидно по време на това преустройство подът на църквата е бил издигнат с около 1 м, след като вътрешността ѝ била запълнена с пласт, съдържащ останки от старите зидове (камъни, късове хоросан и пръст). Върху този пласт са положени големи неоформени каменни плочи, без да се спазва някакъв ред при поставянето им
Кръстокуполна църква (Етап ІІІ)
Описаното преизграждане представлява междинен етап в цялостното преустройство на църквата, защото веднага или много скоро след изграждането на зидовете от север и от юг в нейния наос били издигнати четири мощни пиластъра – по два до северната и до южната стена. Те са разположени точно при чупките на раменете на кръста и имат дебелина 0,65-0,7 м, като се издават към вътрешността на наоса на 1,2 м от новопостроените зидове. В долната си част те се долепят на фуга към стените, а нагоре се свързват конструктивно с тях. Тези четири пиластъра образуват с вътрешните си ръбове квадратно пространство (страна 3,4-3,5 м). Не може да има съмнение, че предназначението на тези пиластри е било да поддържат напречни и надлъжни арки, върху които е лягал барабанът на купол.
Същевременно в притвора също така настъпват някои изменения. В неговите четири ъгъла са били изградени по един пиластър. Тяхната по-късна поява по отношение на стените е очевидна, защото се долепват до стените на фуга, а освен това леглата на техните сантрачи не съвпадат с тези на страничните зидове. Върху тези ъглови подпори също така са се прехвърляли напречни и надлъжни арки, върху които се е издигал втори купол – по-широк в основата си, но по-нисък от този в наоса. Вътрешните стени са били оживени с недълбоки, но широки аркирани ниши.
Новоизградените пиластри в наоса и в притвора са в същата техника, както стените на църквата. При запазената височина на пиластрите в наоса не личат следи от дървени скари, но в тези от притвора ясно се очертават леглата на гредите на височина 0,5 м от нивото на пода. В този си вид сградата добива своята окончателна форма на кръстокуполна църква с два стройни купола, които ѝ придавали изящен изглед. Нейният силует се откроявал отчетливо на фона на останалите сгради върху стръмния склон и е въздействал силно с естетическата си завършеност.
Последното преустройство, което не засегнало по същество плановата композиция на църквата, е изграждането на два Г-образни зида в североизточния и югоизточния ъгъл на сградата от двете страни на апсидата. Те обхващат стените отвън като кожух и действат като стабилни подпори. Очевидно тяхната поява е била наложена от необходимостта да се укрепи постройката, която в един момент от съществуването си навярно не е издържала натиска на земните пластове по стръмния склон и стените ѝ са се подхлъзнали надолу. Личи добре, че тези подпорни зидове са изградени набързо в небрежен и груб градеж.
За времето на изграждането на църквата и нейните преустройства може да се съди единствено по строително-архитектурните белези, тъй като никакви други датировъчни елементи не са налице. Както видяхме, първоначалната сграда представлява скромна еднокорабна постройка. Като подчертава отсъствието на особени архитектурни качества в този тип строежи, Кр. Миятев изтъква, че тяхното присъствие сред паметниците от нашите земи може да се проследи в дълъг период от време, като се започне от раннохристиянската епоха. Тези църкви редица изследователи са склонни да причислят към една „народна” школа в балканската архитектура през разглежданата епоха, за която са характерни опростената конструкция и композиция и малките размери. Изхождайки от начина на градеж, елементарния и твърде разпространен план на първоначалната сграда в „Урвич”, който намира аналогии в църкви от Трапезица (Велико Търново), с. Герман, Софийски окръг, с. Земен, Пернишки окръг, с. Хотница, Великотърновски окръг, и други места, можем да приемем, че тя се е появила в края на ХІІІ в.
висок етап на развитие, продиктуван от религиозните, естетическите и не на последно място обществените изисквания на епохата. По всичко личи, че малката крепост придобива особено важно значение в отбранителната и поселищната система на българската държава и се превръща в един от развитите средновековни центрове в непосредствена близост до Средец (София). Чрез издаването на пиластри във вътрешността на наоса, върху които се издига купол, тя намира най-близка аналогия в църква № 4 от Трапезица във Велико Търново, отнасяна най-общо в ХІV в. Същевременно се различава от нея по това, че кръстовидният ѝ план се изявява и отвън, докато търновската църква е от типа „стегнат кръст”. С тази своя особеност Урвичката църква се доближава повече до поредица църкви, строени през епохата на Първото българско царство, докато в късната епоха, към която тя принадлежи, планът „свободен кръст” е твърде рядък. Може би най-близък паралел в това отношение може да се види в църквата „Св. Теодор” при с. Бобошево. Последната има ясно изявен и отвън, и отвътре кръстовиден план с тази разлика, че нейният купол лежи не върху пиластри, а върху ръбовете на стените при междурамията на кръста и липсва притвор. Същевременно начинът на покриване на притвора на църквата в „Урвич” е напълно идентичен с този на построената от севастократор Калоян двуетажна църква към по-ранната църква в Бояна. Докато вторият период на Боянската църква е добре датиран в средата на ХІІІ в., църквата в Бобошево приблизително се отнася към това време. Липсата на пълни и точни успоредици на църквата „Св. Илия” от Урвич я прави твърде интересна като паметник, който обединява в себе си чертите на характерния и разпространен през ХІV в. кръстокуполен тип храмове с кръстовидния ѝ от външната страна план, характерен за значително по-ранна епоха и почти неизползван по това време в култовото строителство.
Очертаните два основни периода в архитектурното развитие на църквата отговарят напълно на установените вече два периода в живота на крепостната стена. Както показаха разкопките на източната кула на крепостната стена, тя е била построена във втората половина на ХІІІ в. и е претърпяла значителни преустройства, които могат да се отнесат към началото на ХІV в. Ако допуснем, че това е станало в резултат на разрушения при чуждо нашествие, такава би могла да бъде войната и нахлуването на сърбите през 1330 г. в тази част на българската държава. Твърде възможно е крепостната църква да е пострадала по същото време и да се е наложило нейното възстановяване. Разрушението е било частично и е дало възможност да се пристъпи към замисленото от по-рано нейно преустрояване в кръстокуполна. Що се отнася до частичните поправки в източните ъгли, целящи заздравяването на зидовете, те биха могли да бъдат извършени или в края на ХІV в., или в началните години на турското робство, но за точно хронологично определяне няма други данни.
Църквата „Св. Илия” е била стенописвана няколко пъти. По време на проучването са открити значително количество фрагменти от мазилка с полепнали върху нея стенописи, които бяха размесени с рушевините от зидовете и само на няколко места бяха запазени in situ върху стените от наоса и притвора. Трудно може да се определи дали първоначалната сграда е била изписана, но с положителност може да се каже, че след преустрояването ѝ в кръстокуполна по стените ѝ са се появили стенописи. По-голямата част от тях, силно фрагментирани, бяха намерени покрай южната стена на наоса, и то от външната страна, накъдето тя се е обрушила. Интересно е да се отбележи, че върху разделителния зид между наоса и притвора са запазени по-значителни части от стенописи, които се отнасят към сравнително по-късен исторически период след падането на крепостта в турски ръце. Това говори недвусмислено, че църквата, а вероятно и част от окръжаващите я сгради продължават да бъдат обитавани от християнско население. Освен наоса стенописан бил и притворът, но от оскъдните запазени части трудно може да се определи декоративната система. По всяка вероятност в тази част на църквата не са били застъпени фигурални изображения.
Разкопките на църквата не предложиха достатъчно материали за едно по-детайлно очертаване на материалната и духовната култура на населението на крепостта. Оскъдните останки от керамика се отнасят към два исторически периода – ХІІІ-ХІV в. и ХV-ХVІ в. Фрагментите от строителна керамика – тухли и керемиди – могат да се свържат единствено с конструкцията на сградата и преправките по нея. Намерени бяха и няколко къса от мраморната олтарна маса, железни обковки, панти и халки от дървените части на строежа и други подобни. Източно от църквата и на разстояние 0,6-1,5 м от външното лице на апсидата бяха разкопани 5 гроба, в които са били погребани възрастни индивиди. Мъртъвците са били полагани направо в земята по гръб с главите на запад и ръце върху гърдите. Само един от гробовете е оформен с големи камъни. В него мъртвецът е бил положен по гръб с опънати покрай тялото ръце, една от които носи следи от зараснала фрактура. В друг от гробовете е погребана жена, при която бяха намерени обеци и кухи бронзови копчета, отнасящи се като тип към епохата на късното средновековие (ХІV-ХV в.) Останалите гробове не съдържат инвентар. Незначителните данни, които предлага този некропол, дават възможност да се заключи, че той е използван и през първите векове на робството и след запустяването на църквата е бил изоставен.
С разкопаването на крепостната църква в „Урвич” в науката се въвежда паметник, който хвърля значителна светлина върху историята на култовото строителство в българските земи през ХІІІ-ХІV в.; проследява се характерната линия на прогресивно развитие на архитектурните форми и конструкции.
1. Д. Овчаров. Крепостта „Урвич” край с. Кокаляне. – МПК, ХХІ, 1981, кн. 1, с. 5-11.
2. Разкопки под ръководството на автора с участие на студенти от СУ „Климент Охридски”. Кратко съобщение за тях вж. у: Д. Овчаров, Н. Овчаров. Разкопки на църквата в крепостта „Урвич” при с. Кокаляне, Софийски окръг. – Археологически открития и разкопки през 1979 г. ХХV Национална конференция в гр. Хасково (резюмета и доклади). С., 1980, с. 223-225.
3. Ив. Велков. Урвич. – В: Прочути крепости. С., 1938, с. 132.
4. П. Вълев, Ат. Каменаров. Полярният метод при архитектурно-археологическото заснемане в едри мащаби. – Интердисциплинални изследвания, VІІ-VІІІ, 1981, с. 111-122.
5. Д. Овчаров. Цит. Съч., с. 7.
6. Кр. Миятев. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 196.
7. В. М. Полевой. Искусство Греции. Средние века. М., 1973, с. 269.
8. В. Димов. Разкопките на Трапезица в гр. Търново. – ИАД, V, 1915, с. 161; М. Станчева. Средновековна църква при с. Герман, Софийско. – Археология, VІІІ, 1966, кн. 3, с. 21-28; Й. Алексиев. Средновековна църква и некропол при с. Хотница, Великотърновски окръг. – Археология, ХХІІ, 1980, кн. 4, с. 44-55 и др.
9. Кр. Миятев. Цит. съч., с. 180-181, обр. 201.
10. Пак там, с. 190-191, обр. 216.
11. Пак там, обр. 205.
12. Д. Овчаров. Цит. Съч, с. 10.
13. Н. Овчаров. Изкуство, изтръгнато от земята. – Отечество, V, 1980, кн. 2, с. 5.