Църква № 2 се намира в цитаделата на Кокалянски Урвич, разположена на западния хълм Урвич от Средобърдието. Средобърдието, както са известни двата хълма с името Урвич са ситуирани на десния бряг на р. Искър между планините Витоша, Лозенска и Плана планина. От там минава и пътят София-Самоков, прокаран от строителни войски в периода 1900-1912 година. Това е и първата автомобилна линия в България, след Освобождението. Днес обекта попада в землището на с. Кокаляне, Район Панчарево на Столична община. Проучванията на цитаделата и около църква № 2 на Кокалянски Урвич започнаха през 2022 година, по проект на Национален исторически музей, финансиран от програма „Култура“ на град София.
След три години на проучване, 2022, 2023 и 2024 година, за църква № 2 от Кокалянски Урвич са събрани нови данни, разкриващи нейната специфична характеристика и особености, които дават нова светлина за живота в средновековната крепост.
При проучването през 2023 година са събрани стотици фрагменти стенопис, за съжаление в тежко състояние, в следствие на поне два етапа на прекопаване на църквата. Документираните интервенции са от периода XV-XVI и ХХ век.
През 2024 година са проучени пространствата северно и южно от храма, като са реализирани и сондажи във вътрешността и западно и източно от него.
Функция
Църква № 2, намираща се в цитаделата на Кокалянски Урвич е от характерните за югозападна България еднокорабни църкви с двускатно покритие от периода XII-XIV век. Те са обобщени и описани подробно от З. Коркутова в нарочно изследване, публикувано през 2013 година. В него са разгледани 81 църкви, като при 47 от тях са проведени и археологически проучвания и/или наблюдения, свързани с реконструкции и укрепителни дейности. На база събраните данни, Коркутова обособява пет вида храмове, според тяхната функционалност. Интересен детайл, от проучванията на Църква № 2 е, че тя вероятно първоначално възниква като фамилна църква /енорийска/ в цитаделата, а в последствие бива преустроена в мортуална /възпоменателна/. Въпросните „мавзолей“ са описани от авторката като параклиси, но църква № 2 от Кокалянски Урвич запазва своите характеристики на функционален храм, което го отпраща към типа „църква-гробница“, също характерен за епохата на Второто българско царство. Подобни храмове се откриват най-вече във Велико Търново, Асеновград и други стратегически крепости на Търновското царство.
Безспорен принос в изучаването и интерпретирането на гробищните практики и гробовете с представителен характер от епохата на Второто българско царство има Йордан Алексиев. В неговия труд за средновековните църкви-гробници, той не просто представя този тип паметници от Велико Търново, но прави и обстоен преглед на публикуваната литература. Още в самото начало на своята публикация, Алексиев се позовава на Андрей Грабар и обосновава два типа погребални практики. Едната произхожда от азиатската култура и е свързана със специалното място на покойниците в храма, под аркосолиите. А другата е с произход древно гръко – източни паметници и е по-добре засвидетелствана при елитарните гробове от ХІІІ-ХІV в. в съвременната българска територия и най-вече във Велико Търново. Това са царските гробници от Царевец и Св. Четиридесет мъченици. Така наред с църквите гробници се открояват три варианта на елитарни погребални практики. Първо в ниши, второ в саркофази и зидани гробове и трето църкви-гробници.
Тук е момента да се споменат и аркосолиите (лат. arcus — дъга и solium — гроб, саркофаг, трон). Те са аркообразни ниши, под които се поставят саркофази при раннохристиянски и средновековни погребения. Срещат се в храмове и катакомби. Традиционно, в подобни ниши са се поставяли каменни саркофази на хора със знатен произход или мощехранителници, за тленните останки на светци. Аркосолиите не са от най-характерните архитектурни решения за погребалните практики за българското средновековие, но данните, принципно ограничени, ни водят към един пример от съвременна Турция. В своята нова монография от 2020 година Емануел Мутафов обобщава всичко написано за манастира „Хόра“ в Константинопол (Истанбул). Той дава и цялостен поглед към надписите в църквата с тяхното разчитане, анализира строителните периоди и разглежда историческия, художествен, духовен и просопографски контекст, в които паметникът функционира, особено по времето на Палеолозите. Важен момент в неговата разработка, е че под аркосолиите на параклиса е възможно да са били погребани потомци на Ирина Асенина, т.е. представители на династиите на Палеолози и Асеневци и по-точно на Иван Асен III. Това превръща примера в един от малкото такива с представителен характер, макар и той да не е от съвременната територия на България. За нещастие тези примери са твърде малко, за това е важно и да се обърне поглед към запазеното и в „Боянска църква“. Последната публикация, която дава пълна картина за изследването на този паметник е резултат от съвместната работа на Мариела Инкова и Методи Златков. Въпреки обстойният преглед на историята на проучванията и някои доста интересни и обосновани аргументи, в края на публикацията, все пак двамата автори не намират връзка между откритите гробове и личността на Алтимир, син Витомиров, изобразен в пространството на въпросният акросолей от църквата „Св. Никола и св. Пантелеймон“. Друг известен пример за подобно оформяне на гроба е засвидетелствано при разкопките на проф. Муцопулос в базиликата „Св. Ахил“, където са разкрити четири каменни гробници, подредени една след друга покрай вътрешното лице на южния зид. Третата гробница, над която има акросолей е изградена от цели мраморни плочи, според Муцопулос в нея е бил погребан цар Самуил. Чокоев, индиректно потвърждава тази констатация, чрез анализ на текстилни изделия от средновековието. Посоченият пример е по-ранен, но е напълно възможно тази традиция да е била спазвана и в епохата на Второто българско царство. Във вече споменатия труд на Алексиев за средновековните църкви-гробници става дума и за двуетажните църкви-гробници, при които горният етаж представлява параклис, а долният крипта. При анализа на църковната архитектура се обособява една група „двуетажни“ църкви. Една от тях е църква № 10, която се намира на Царевец при западната крепостна стена, в близост до Малката порта. Тя е една от най-интересните подобни църкви и единствената от разглежданата група на Царевец. Същинската църква представлява кръстокуполна постройка от типа стегнат кръст. Долният етаж повтаря плана на горното ниво. От изток има полукръгла абсида, а от запад е долепена до вътрешното лице на крепостната стена. За долното ниво, веднъж се споменава като крипта, там авторът описва три зидани гроба. Църква-гробница или по-скоро костница е разкрита и в северозападния ъгъл на манастирския двор при „Лобната скала“, близо до северната порта. Тя има издължен правоъгълен план. Зидовете ѝ са дълбоко фундирани, а западният е долепен до вътрешното лице на крепостната стена. На около 1 м над нивото на пода на криптата личат отпечатъците на дървени греди от плътен гредоред. Източната част на параклиса-крипта е разрушена от по-късна битова пещ, но там няма данни за представителен зидан гроб, което автоматично я прави друг тип паметник. Подобна костница е оформена и при „Св. 40 мъченици“, като там тя е изградена като открит притвор към църквата, с цел да укрепи западната фасада на храма, компенсирайки денивелация на терена. По-късно тя е превърната в гробница-мавзолей. Алексиев отбелязва и три църкви-гробници от Трапезица, №2, № 7 и №14. Църква № 2 се намира в североизточната част на крепостта, като източната ѝ част (абсидите) застъпват трасето на крепостната стена. Построена е на терен с много голям наклон от запад на изток и от север на юг. Разкрита е при първите разкопки на д-р Васил Берон. Според описанието му, изображенията на светците били запазени до гърдите. При разкопаването на наоса (средното отделение, според Берон) от: „…дясната страна съгледахме един голям камен и като се разкопа нанадолу от него, открихме една доволно голяма гробница (катакомба), оградена с отделни каменни зидове, и като се разкопа цяла оказа се, че тя е два и половина метра дълбока, два метра широка и 6 метра дълга. На една дълбочина от 2 метра намериха се до 6 черепа“ (Берон 2004, 19-20). Д-р Берон допуска, че „по всяка вероятност новооткритата църква трябва да е посветена на „Св. Апостоли Петър и Павел“ и че гробницата, открита в нея, трябва да е предопределена не само за мощите на Св. Гавриил Лесновски, но и за да се погребват в нея членовете на царската челяд“. Към този тип паметници Алексиев отнася и църква № 14, тя е разположена в югоизточната част на крепостта, близо до крепостната стена и върху терен с много голям наклон по посока север – юг, т. е. перпендикулярно на надлъжната ос на църквата. Разровена е през 1900 година от един френски иманяр, чиито резултати остават не публикувани и до ден днешен. Описание и план, за нея, дава В. Димов. Според него: „…това, което отличава тази църква, е нейната строга правилност, акуратността на изработката ѝ и добрите строителни материали. Зидовете ѝ са от ломен камък и чист хоросан, а в долния край са от правилни четвъртити блокове (от бигор)“. Тя има „четири отделения: олтар, същински храм и два притвора“. Вътрешните ѝ размери са: дължина -15 м и широчина – 4,50 м. На църква № 14 се спира и Н. Мавродинов. Най-напред той отбелязва, че в плана на църквата ясно се разграничават два периода – по-късно е прибавен втория притвор (екзонартекса). Според него, в плана на Димов не са посочени двата периода и цокъла на абсидата. Първоначалната западна фасада, според Мавродинов, е била украсена като всички църкви на Трапезица с две псевдо –конструктивни ниши от двете страни на входа и трета над него, която навярно е била в средата. През 1990 г., заедно с всички църкви на Трапезица е почистена и църква № 14. Наблюдения върху тях прави Л. Квинто, като ги публикува в отделна статия. При почистването тя е намерила парчета замазка от хидрофобен хоросан близо до зида от бигорови блокчета. Квинто допуска, че мазилката е била донесена от щерната край северната стена на църква № 8, която се намира на значително разстояние от църква № 14. Подобно пренасяне на строителни материали е лишено от необходимата логика. Квинто допуска и друга възможност: „…не е изключено обаче в голямата църква № 14, с денивелация между северната и южна част повече от два метра, преодоляна може би със сводове, също да е имало щерна. Църквата е разположена близо до крепостната стена и южният склон към река Янтра, теренът е полегат и мястото е подходящо за изграждане на резервоар, снабдяван с вода от реката“. Алексиев от своя страна не се съгласява с предложената интерпретация, опирайки се на наличието на бигорови блокчета. Според него в приземието са били оформени гробни камери. Друг важен момент, който той отбелязва е ниската южна половина на църквата, която е била рационално използвана за оформянето на гробни камери. На Трапезица подобна картина вече разгледахме при църква № 2. Освен тази архитектурна близост при двете църкви, общи елементи има и при стенописната украса. И при двете са разкрити „царски изображения“.
Без съмнение, църква № 2 от Кокалянски Урвич съвпада изключително точно с църква № 2 от Трапезица, както ще видим като наклон на терена, локализация в укреплението, а и като организация на оформените гробове, чрез изсичания и подзиждания. Интересен допълнителен момент е и открития сходен материал, а именно пръстен с двуглав орел, който обаче ще бъде разгледан в отделна публикация, тъй като тук основно се интересуваме от архитектурата на паметника.
Чрез казаното до тук може да се извлече един важен извод. Църква № 2 от цитаделата на Кокалянски Урвич е с характерната архитектура за еднокорабните храмове от югозападна България за периода XII-XIV век.
Локализация и периодизация
Църква № 2 се намира на източният скат, на трасето на крепостната стена на цитаделата. Разположена е в северният дял на укрепеното плато, на трасето на крепостната стена на цитаделата. В зоната на нейният архитектурен обем не е документирана масивна крепостна стена, каквато се откроява южно и северно от християнската постройка. Въпреки това, може да се допусне, че тя възниква като част от общият архитектурен ансамбъл на цитаделата, тъй като южно от нея бе разкрит проход, долепен на фуга с праг за еднокрила врата, която се е отваряла на изток. Прохода и съответно преграждането на юг са свързвали църквата с крепостните съоръжения в южна посока. Като допуснем, че храма е изграден успоредно с изпълнението на целият комплекс и на база проведените C14, радио-въглеродни датирания, трябва да приемем за най-ранна дата на градежа 1173±23 . На база откритите материали в изравнителният насип на храма, основно сферични копчета, трябва да приемем най-ранна дата на градежа в самия край на XIII или началото на XIV век. До този момент в северна посока също не е документирана крепостна стена, а долепено производствено съоръжение изолирано от северната страна на църквата с плътен дренаж от дребни камъни, разположени по северната фасада. Във връзка с това, трябва да приемем, че двете съоръжения (църквата и пещта) функционират синхрнно. На база стенописната украса и общата стратиграфска датировка на Кокалянски Урвич, църква № 2 приключва своето функциониране в края на XIV век. Тези наблюдения са също потвърдени от втора проба за радио-въглеродно датиране от цитаделата, където установената възраст на овъглената дървесина е 1429± 24 . По този начин общата датировка на разглежданият паметник трябва да бъде вписана от периода XIII-XIV век.
Архитектурни особености
Първоначално, в композиционно отношение църквата е била само с наос, а притвора се появява впоследствие като е долепен на фуга към основния обем на храма. По своите размери 4,90 x 8,55 м, тя не се отличава особено от обемите характерни за този тип постройки. Поради слабата си запазеност, притвора трудно може да бъде измерен точно, но вероятно е бил с дължина в западна посока между 2-2,80 м и с ширината на основният обем на храма. Олтарното пространство, което е било обект на интервенции през XV-XVI не е запазило ясни податки за подовата си настилка, но може да се допусне, че е било застлано с каменни плочи, каквито бяха открити в не малко количество около олтарната маса. Каменни плочи са положени по периферията на целият наос като ограждат тухленият плочник. Чрез каменни плочи е оформен и плочника в нартекса на църквата. Апсидата е полукръгла отвън и отвътре, а цокъл между субструкцията и суперструкцията не е документиран. Фундирането на сградата следва денивелацията на терена от запад на изток и от север на юг. Олтарната трапеза, за разлика от повечето публикувани е оформена чрез каменна основа изградена от еднолицево одялани камъни споени с хоросан и керамична табла с кръгла форма с дебелина от 0,10 м. За съжаление не са документирани достатъчен брой фрагменти за изчисляване на диаметърът ѝ, но най-вероятно той е бил не повече от 0,60-0,80 м като се има в предвид тясното апсидно пространство и дълбочината на олтарната ниша от 0,96 м. Наосът е с правоъгълен план ориентиран с дългата си страна по оста изток-запад и тук най-ясно личи преустройството реализирано при вторият строителен етап. Керамичните плочи са подредени като са обособени няколко арки с отворената си страна на изток, най-голямата от които попада в югозападната част на плочника и маркира гроб № 7 от некропола на Църква № 2. Гроб № 7 заема западната и централна част на южния дял от плочника на наоса, като бе маркиран чрез подредба на тухли от самия плочник с формата на арка, чиято отворена част гледа на изток. Костните останки, на мъж между 45 и 55 години са положени на 0,70 м дълбочина от плочника, в ковчег. За обособяване на гробната яма, от юг е изградена втора стена, долепена на фуга, спрямо южния зид на храма. Тя е от три реда дялани камъни със размери до 0,25х0,30 м и спойка от бял хоросан, стъпваща върху 0,30 м субструкция от едър чакъл. Хоросана от градежа на църквата е с повече примеси (пясък и пръст) за разлика от оформените три гроба, конструктивно свързани с църквата, който е по-чист, с по-добра плътност и ярък бял цвят. Скалата от запад също е допълнително изсечена за поместване на ковчега. Размерите на оформената дъговидна маркировка в плочника са приблизително 0,80 по оста север-юг и 1 м изток-запад. Другите две, видими в плочника, дъговидни маркировки са разположени съответно от югоизток, запазена само частично и една от северозапад с размери 0,20 на 0,40 м. При тях костни останки не бяха документирани. В наоса, където е оформен плочник от тухли, надморската височина е 724,36 м, а при плочника от каменни плочи подредени в притвора е 724,81 м. Плочникът в наоса съдържа и каменни плочи, те са документирани по външната му рамка, както и от началото на олтарната преграда, на 1,5 м от олтарната маса в западна посока. В притвора на сградата ясно запазен плочник от каменни плочи е документиран само в северният му дял, където е оформена и дъговидна маркировка с размери 1,20 И-З и 0,80 С-Ю. Тя маркира гроб № 9, вкопан в материковата скала на дълбочина 1,10 м от плочника, като под нивото на костните останки също бяха документирани три плочести камъка за подравняване на естествено скосената структура на скалата. Документиран е един проход, от запад оформен от плочести камъни и единични керамични плочи, подредени плътно и оформящи арка. Те бяха разчистени на място, деструктирали в обема на прохода. Конструкцията на арката е с типични характеристики за периода XII-XIV век. Осветяването на храма, вероятно е било само от южната страна, тъй като от север е имало долепено производствено съоръжение. Това наблюдение остава само в рамките на хипотетичното, тъй като слабата запазеност на суперструкцията не позволява по-нататъшни анализи. Градежа на църква № 2 е от ломени камъни, като на места се откриват и единични тухли и стрита тухлена маса, данни които се регистрират при повечето подобни църкви от района и периода. В това отношение не се открояват особени различия и най-общо може да бъде направена констатация, че църква № 2 от Кокалянски Урвич е характерна Източно Православна култова постройка от XII-XIV век със специфични черти отнасящи я към църквите-гробници на българската аристокрация от Второто българско царство. Отвън, както и в под покривното пространство църквата е била измазана с глина, а дренажа от север достига във височина до 1,50 м, спрямо нивото на плочника в наоса.
Стенописи
Импрегнирани и демонтирани са три фрагмента, запазени върху стените с размери до 0,10х0,30 м. Западно от прохода е укрепен и прибран за лабораторна обработка, фрагментиран участък от стенопис. Той представлява шахматно разположени квадрати с бял и червен цвят. На база специалното им местонамиране, а именно от запад на сградата, западно от прохода могат да бъдат свързани с изображение на патрона на храма. Съпоставяйки познатите ни християнски иконографски практики, би могло да се допусне, че става въпрос за Св. Николай чудотворец и епископ Мирликийски, който най – често е изобразяван с полиставрион, богослужебна одежда, представляваща множество кръстни знаци, представени чрез червени и бели квадрати. Интересен детайл е, че съвременният храм, разположен на източният хълм Урвич, към който има пряка визуална връзка от църква № 2, носи също името „Николай летни – чудотворец“. Тук е удачно да се отбележи, че и отклонението на храма, спрямо оста И-З, дава основание да се допусне, че църквата е била с патрон „Св. Николай, епископ Мирликийски“. Наред с ясно изразената, през периода, почит към светеца. На база събраните стенописни фрагменти, от запад, върху плочника на нартекса, както и сериозното отклонение на храма в южна посока спрямо оста И-З, както и предварителната датировка установена от художник-реставратор, трябва да се приеме именно този светец за патрон на църква № 2 и датировка от XIV век.
Заключение
Църква № 2 в цитаделата на Кокалянски Урвич възниква в началото на XIV век и функционира до краят му, когато е окончателно изоставена. По това време възниква късно-средновековният манастир около църквата „Св. Пророк Илия“ в подножието на цитаделата. Църква № 2, намираща се в цитаделата на Кокалянски Урвич е от характерните за югозападна България еднокорабни църкви с двускатно покритие от периода XII-XIV век. Първоначално функционира като енорийски храм за обитателите на цитаделата, а вероятно в средата на XIV век бива преустроена като възпоменателен храм на урвичките управители. Чрез своите архитектурни специфики трябва да бъде отнесена към църквите-гробници, но с оформени арковидни маркировки не вертикално, а хоризонтално – в плочника. През вторият строителен етап на храма тя се сдобива с арки в керамичният плочник, а през третият строителен етап е пристроен притвор от запад. На база минималните количества стенописи и най-вече тези открити от запад храма се датира в XIV век, а нейният патрон за Св. Николай чудотворец и епископ Мирликийски.
Статията е публикувана на английски език от д-р Филип Петрунов и може да бъде открита ТУК.